В „Момичето на Милър“ Джена Ортега отблъсква ли се от тийнейджърските си роли или си играе с огъня?
Джена Ортега към момента не е остаряла от тийнейджърските функции. Няма бързане: тя е единствено на 21, доста тийнейджърски функции са определени малко по-възрастни, с цел да се избегнат компликациите с детския труд, и съответно тя е на куката за втори сезон (и евентуално повече) от нейния пагубен YA сериал Wednesday, един от най-големите шлагери в историята на Netflix. Тя също изигра съществена роля в продължението като дъщерята на Уинона Райдър, най-вероятно по-близка до младеж, в сравнение с до умел експерт за възрастни. И въпреки всичко в това време самият факт на възходящата звезда на Ортега значи, че функциите за възрастни ще се появят задоволително скоро, изключително с репутацията й на кралица на писъка (полубуквално; тя взе участие в последните два кино лентата на писък) я води по-мрачно, по-възрастни пътеки. Тази дихотомия сред младостта със свежо лице и филмовата звезда за възрастни е нещо, което нейният нов филм „ Момичето на Милър “ наподобява изключително наясно, от време на време до объркваща степен. Функционира и като по-широк коментар за повече от десетилетие, което някои звезди прекарват, с цел да завършат гимназия.
Във кино лентата Ортега играе Кайро Суит, чието единствено име подсказва, че сценаристът и режисьор Джейд Халей Бартлет ще работи в ненапълно по-засилен указател – на половина книжовен, на половина неуважаван пулп с меки корици (може би една четвърт книжовен, като се замисля). Тя е тийнейджърка в Тенеси, посещава добре обзаведена, само че любопитно едва обитаема гимназия в регион с явно благосъстояние, само че който тя продължава да разказва като изоставена затънтена околност. Кайро е надарен публицист – и това не е филмът, който заобикаля да предлага образци за това по какъв начин звучат хипотетичните способности на героя на хартия. Тя учи в старша година при Джонатан Милър (Мартин Фрийман), който в миналото изглеждаше на ръба на писателския триумф, само че в никакъв случай не последва неуспеха си с дебютен алманах с разкази.
Кайро въпреки всичко чете книгата му, акт на надълбоко хвалебствие, и двамата бързо се сближават: разменят прозрения, пушат цигари дружно, приказват за литература. Тя търси тематика за есе за кандидатстването си в лицей и билет за излизане от родния си град. (Човек би си помислил, че подобен недорасъл възпитаник ще знае, че тези административни въпроси е най-добре да се решат доста преди февруари на последната година.) Той търси, добре, някакъв тип валидиране. Въпреки че Кайро показва същинско предпочитание към единствената си другарка Уини (Гидеон Адлон), която сама изпитва сласт към различен преподавател, Милър се старае да не пресича границата със своето протеже, което постанова границите. Или изчакайте: той ли?
вижте също
Рисковата секс сцена на Джена Ортега и Мартин Фрийман в „ Момичето на Милър “ беше оповестена за „ толкоз отвратителна “ поради 31-годишната им разлика във възрастта
Ако към този момент сте предиздвикали цялото си тяло да настръхне, това е разбираемо. Има ли някакво облекчение да знаем, че Момичето на Милър е написан и режисиран от жена, а не от мъж, който си показва необикновено брилянтен, зрял и манипулативен обожател? Малко. По-конкретно, Бартлет наподобява се интересува от това по какъв начин евентуалните операции на Кайро не могат изцяло да проработят без известна степен на съучастничество от страна на Милър, който се замисля дали въобще е допустимо човек на избрана възраст и да държи под надзор някои от инстинктите си. Филмът оставя една основна сцена сред двамата герои ненапълно двусмислена, само че повдига провокативния въпрос дали може би фантазиите на Милър и лъжите за тях допускат виновност, която надвишава това, което се е случило или не се е случило сред тях физически.
Това е филм без лесни решения. Това може да се дължи на метода, по който абстрахира личните си проблеми, защото всеки на екрана е толкоз явно аркова структура, че е мъчно да се вземат на съществено техните алтернативи какво-ако. Това, че филмът остава забавен, може да се отдаде на разговора на Бартлет, който може най-малко да претендира за допустим опит за духовитост даже (понякога особено), когато е прекомерно интелигентен за личното си добро; и двамата основни артисти, които вършат този материал да наподобява доста по-правдоподобен, в сравнение с би трябвало. Фрийман е рядко срещаният английски артист, чиято харизма не се изравнява с американския му акцент, може би тъй като е податлив да играе толкоз скромни, закопчани герои преди всичко, а Ортега е, просто казано, звезда. Тя държи екрана с рязък взор и свръхестествена непоклатимост, до момента в който Бартлет употребява стилизацията на кино лентата, с цел да изиграе готическите трептения на Ортега. (Тя идва в учебно заведение, като излиза от гора, като че ли се скита от приказка.)
Някои от почитателите на Ортега може да бъдат разочаровани от това, че тя играе воин, който въодушевено и категорично прави рифове на Хенри Джеймс. (Предполага се, че най-малко някои от внимателните секти на Gen-Z се радват на нейната работа.) И въпреки всичко е освежаващо, в прочут смисъл, да видиш млада актриса, която в действителност се занимава със странното чистилище на съзряването, което се чака от толкоз доста реализатори. Вижте Ема Робъртс, която влезе в кинематографична гимназия някъде към 2007 година и не излезе от нея до Nerve (2016), където играе абитуриентка на 25. Или вземете Ема Стоун, съвсем толкоз уважавана и обичана под 40 звезда, каквато съществува: Първият й филм беше Superbad, също през 2007 година, в който тя играе момиче на към 17 години, евентуално покрай довеждане докрай на гимназия. Тя последва това с ролята на тийнейджърка в The Rocker (2008), студентка в The House Bunny (2008), друга гимназистка към 17 в Easy A (2010) и още една гимназистка към 17 в The Amazing Spider -Човек (2012), преди още веднъж да приключи гимназия в The Amazing Spider-Man 2 (2014) и да влезе още веднъж в лицей за (2015) – където тя играе прибързано развита студентка, чийто професор я гледа с сласт, тъкмо като Ортега в Miller's Girl.
През този осемгодишен интервал Стоун се навърта към завършването на гимназията, без да играе извънредно герои на възраст сред 17 и 19 години. Тя разпръсква функции на възрастни възрастни в The Help (2011), Crazy Stupid Love (2011), Gangster Squad (2013) и Aloha (2015), всички от които отразяват по-точно нейната действителна възраст и нито една от тях не съставлява най-хубавата й работа. Не че Стоун не беше толкоз безапелационна в функциите за възрастни, че беше заключена в режим на досетливост, наподобява неспособна да се измъкне съществено от него до La La Land (2016), където тя особено играеше амбициозна актриса, бързо наближаваща възрастта където може да й се наложи да признае провалянето на Холивуд.
Тя завоюва " Оскар " и това беше всичко: Край на изобретателността, най-малко до последния й опит за " Оскар " с сегашния " Бедниците ". Нейната Бела Бакстър е фантастично създание – тяло на жена с мозък на бебе, което бързо се развива през детството, юношеството и по-мъдрото схващане на пътищата на света – и може би Стоун съумява толкоз сполучливо да я съживи с помощта на своя опит в един кино свят, който по едно и също време подтиква актрисите към „ зрялост “, като в същото време ги арестува на прага на зрелостта, запазвайки ги към 18-годишна възраст за близо десетилетие едновременно. Очакванията към Бела са също по този начин объркващи и тя няма десетилетия подготовка, с цел да я приготви. Вместо да укроти своята непокорност, тя се изчерви
